Чудя се дали да пиша... и ако "Да", то какво да пиша...

Празници, светлина, пролет, усмивки... но не съвсем. Уж Велик ден, уж всичко трябва да е светло и красиво, празнично, да ликува за Христовото възкресение...

Велик ден... Но преди това смъртта Христова. Е, смъртта присъстваше, но възкресението не видяхме. Пролет, християнски празник, зеленина, слънце и цветя... и пак светлина. Но този път от свещи. И пак цветя. Но откъснати и положени върху ковчег. Зеленото, заменено от траурното черно по дрехите, лицата и сърцата на опечалените. И бяло... Бяло лице, в бели дрехи, с бели обувчици... положено в бял ковчег. Уж белота и красота, но това бяло, на този "светъл" ден носеше ужас, мъка, сълзи, тихо ридание или яростно кълнене на съдба, Бог, хора и каквото може да се появи в човешкото съзнание...

И думи няма... И аз съм няма.. А искам да крещя! Да обвинявам! Но има ли виновни? А обвинявайки нещо, някого, каквото и да е, не олеква. Празнината не изчезва. И всеки ден гледам болка в очите. И за огромно нещастие всеки ден в съзнанието ми изниква образът на мъртвото лице, тялото непринадлежащо вече не собственичката си. Не искам да я помня с този образ. Не мога всеки път да изпадам в неистов ужас, сещайки се за тогава... Не мога... но ще свикна с болката. Светлината на празника ще бъде помрачена занапред. И единствено свещта ще свети.

И пак съм в дупка! Черна дупка, поглъщаща всеки опит за действие от моя страна. Всичко ми се струва безсмислено! Всяко нещо, което направя е грешно. Не се чувствам комфортно. Не се чувствам на място. И няма как да променя 'мястото".

Винаги съм смятала, че всяко нещо в живота ни е въпрос на избор, а сега се чувствам сякаш нямам тази способност - способността да избирам.

Мисля твърде много. В една песен се пееше "Губя си времето в мисли. Имам ли нужда от тях?". Аз се губя в моите и благодарение на тях затъвам все повече и повече. Когато съм заета и нямам време да премислям всяко нещо по милион пъти се чувствам добре и полезна и сама на себе си. Но когато съм поставена сама пред избора какво да правя обикновено избирам да не правя каквото и да е, да стоя на едно място и да продължавам задълбочавам и да се губя в мислите си.

И бездействам. Осъзнавам, че трябва да правя нещо. Осъзнавам, че имам конкретни задачи, а не просто сама да си измисля занимание, защото съм толкова свободна. Има купища неща, които трябва задължително да свърша. И въпреки това продължавам да бездействам, да си губя времето и да се вкарвам сама в черна дупка.

Искам да се науча да действам и по-малко да обмислям всяко нещо. Искам да мога, след като вече месеци наред премислям някакви планове за промяна, просто да направя първото действие. Просто първата стъпка. Но да я направя, а не да продължа да обмислям, дори, когато всъщност вече няма какво да се мисли.

Просто да го кажа и да го направя! ...

Този път наистина!

Вероятно го казва всеки път, но стига вече! Сега наистина започвам диета и мисля, че ще я изпълня този път. Знаете ли защо? Не съм я планирала. Точно за това. Досега винаги съм планирала и чакала дали началото на седмицата, дали началото на месеца. Но сега просто така. От сега съм на диета.

Вероятно поне 4 пъти съм започвала тази диета и не съм я изкарвала до край. Стига вече! Сега ще успея. Нямам право на избор.

Но всъщност не, не съм на диета, просто така си се храня. Когато знам, че съм на диета постоянно мисля за това, и постоянно мисля какво трябва да ям и се оказвам в ситуация, в която всъщност преяждам и прекалявам с позволените храни, което е толкова лошо, колкото да бях яла нещо забранено.

Вече след като съм го казала и написала, а и семейството ми знае, няма спиране, ще я направя!

Харесвам мимовете. Има нещо изключително истинско в тях. Никакви думи, само действия.

Това липсва при мен.

Искам да бъда като мимовете. Да замълча, да прекратя празните обещания и просто да действам.

Харесвам тишината. Има нещо изключително красиво в мълчанието и толкова грозота в безпредметното бръщолевене.

Трябва да спря да говоря и да започна да действам.

Първата част е изпълнена. Все по-често мълча. Премълчавам толкова много, че се чудя как успява да се задържи вътре и да не изригне.

Но продължавам да бездействам...

Просто изчезвам... Без звук и без действие... Ставам черно-бяла и се сливам с фона.