Чудя се дали да пиша... и ако "Да", то какво да пиша...

Празници, светлина, пролет, усмивки... но не съвсем. Уж Велик ден, уж всичко трябва да е светло и красиво, празнично, да ликува за Христовото възкресение...

Велик ден... Но преди това смъртта Христова. Е, смъртта присъстваше, но възкресението не видяхме. Пролет, християнски празник, зеленина, слънце и цветя... и пак светлина. Но този път от свещи. И пак цветя. Но откъснати и положени върху ковчег. Зеленото, заменено от траурното черно по дрехите, лицата и сърцата на опечалените. И бяло... Бяло лице, в бели дрехи, с бели обувчици... положено в бял ковчег. Уж белота и красота, но това бяло, на този "светъл" ден носеше ужас, мъка, сълзи, тихо ридание или яростно кълнене на съдба, Бог, хора и каквото може да се появи в човешкото съзнание...

И думи няма... И аз съм няма.. А искам да крещя! Да обвинявам! Но има ли виновни? А обвинявайки нещо, някого, каквото и да е, не олеква. Празнината не изчезва. И всеки ден гледам болка в очите. И за огромно нещастие всеки ден в съзнанието ми изниква образът на мъртвото лице, тялото непринадлежащо вече не собственичката си. Не искам да я помня с този образ. Не мога всеки път да изпадам в неистов ужас, сещайки се за тогава... Не мога... но ще свикна с болката. Светлината на празника ще бъде помрачена занапред. И единствено свещта ще свети.

И пак съм в дупка! Черна дупка, поглъщаща всеки опит за действие от моя страна. Всичко ми се струва безсмислено! Всяко нещо, което направя е грешно. Не се чувствам комфортно. Не се чувствам на място. И няма как да променя 'мястото".

Винаги съм смятала, че всяко нещо в живота ни е въпрос на избор, а сега се чувствам сякаш нямам тази способност - способността да избирам.

Мисля твърде много. В една песен се пееше "Губя си времето в мисли. Имам ли нужда от тях?". Аз се губя в моите и благодарение на тях затъвам все повече и повече. Когато съм заета и нямам време да премислям всяко нещо по милион пъти се чувствам добре и полезна и сама на себе си. Но когато съм поставена сама пред избора какво да правя обикновено избирам да не правя каквото и да е, да стоя на едно място и да продължавам задълбочавам и да се губя в мислите си.

И бездействам. Осъзнавам, че трябва да правя нещо. Осъзнавам, че имам конкретни задачи, а не просто сама да си измисля занимание, защото съм толкова свободна. Има купища неща, които трябва задължително да свърша. И въпреки това продължавам да бездействам, да си губя времето и да се вкарвам сама в черна дупка.

Искам да се науча да действам и по-малко да обмислям всяко нещо. Искам да мога, след като вече месеци наред премислям някакви планове за промяна, просто да направя първото действие. Просто първата стъпка. Но да я направя, а не да продължа да обмислям, дори, когато всъщност вече няма какво да се мисли.

Просто да го кажа и да го направя! ...

Този път наистина!

Вероятно го казва всеки път, но стига вече! Сега наистина започвам диета и мисля, че ще я изпълня този път. Знаете ли защо? Не съм я планирала. Точно за това. Досега винаги съм планирала и чакала дали началото на седмицата, дали началото на месеца. Но сега просто така. От сега съм на диета.

Вероятно поне 4 пъти съм започвала тази диета и не съм я изкарвала до край. Стига вече! Сега ще успея. Нямам право на избор.

Но всъщност не, не съм на диета, просто така си се храня. Когато знам, че съм на диета постоянно мисля за това, и постоянно мисля какво трябва да ям и се оказвам в ситуация, в която всъщност преяждам и прекалявам с позволените храни, което е толкова лошо, колкото да бях яла нещо забранено.

Вече след като съм го казала и написала, а и семейството ми знае, няма спиране, ще я направя!

Харесвам мимовете. Има нещо изключително истинско в тях. Никакви думи, само действия.

Това липсва при мен.

Искам да бъда като мимовете. Да замълча, да прекратя празните обещания и просто да действам.

Харесвам тишината. Има нещо изключително красиво в мълчанието и толкова грозота в безпредметното бръщолевене.

Трябва да спря да говоря и да започна да действам.

Първата част е изпълнена. Все по-често мълча. Премълчавам толкова много, че се чудя как успява да се задържи вътре и да не изригне.

Но продължавам да бездействам...

Просто изчезвам... Без звук и без действие... Ставам черно-бяла и се сливам с фона.

Отдавна не съм публикувала каквото и да е тук.
От последният ми пост до сега преминах през доста периоди, кои радостни, кои тежки. Имаше много неща, които да напиша, които да кажа и за които все пак си замълчах. Премълчах толкова много, обич, привързаност, болка, отчаяние, загуби. И всичко държах в себе си...
Всъщност дори сега не знам защо пиша и за какво точно искам да пиша.

Напоследък сякаш живея за думите...

Думите.. така ги мразех миналото лято.

Празни, лишени от смисъл обещания за бъдещето и настоящето.

Образи, сътворени от мен, базирани на чуждите слова.

Примирих се с липсата на действие и се осланях на изреченото.

Препрочитах обещания и комплименти, припомнях си несъществуващо минало, сътворено от кухи думи.

И после думите изчезнаха.

Появи се високопарно, но мъдро звучащо бръщолевене за бъдещи действия, така и неосъществени наистина.

А после и това се изпари.

Остана мълчание.

И звучеше толкова добре.

Така бях привикнала към него, че нямах сили за думи.

Тишина, самота и апатия..

Но сега нещата са различни, сега трябва да говоря.

Разделих самотата си с друг и трябва да споделям .

Трудно е.

Не мога, но опитвам.

И боли.

Все още съм слаба за собствени слова.

Слушам чуждите и съм добър слушател.

От някои ушите ми кървят.

Не мога да и споделя защо.

Ще прокърви и езикът ми.

И си мълча и слушам.

Чувам как словата пробиват вътрешностите ми.

Но си мълча.

Защото съм добър слушател, говоря само правилните думи, когато се налага.

Макар и мълчаливо продължавам да живея за думите.

Те могат да ме разрушат.

Но само те сега ме поддържат цяла.

До сега дори не се бях замисляла

Определено има много истина в израза, че не оценяваш нещо до момента, в който го изгубиш.
Така е и със свободата. Колко често се сещаме колко свободни сме всъщност, колко много неща можем да направим, колко много можем да достигнем и на колко места можем да отидем. Докато не ти ограничат тази възможност...
До този "мил" момент не се бях замисляла за привидната свобода, която имам. Привидна, защото е ограничена от контрола на родителите ми и колкото и либерални да се опитват да бъдат те не са мен, не са в моята глава, не усещат нещата по моя начин и не гледат на света през моите очи. Прекалено много хора ще кажат, че са съгласни тази моя свобода да бъде ограничена, защото съм малка и не мога да преценявам ситуацията, не съм достатъчно разумна или пък не разбирам. Не възнамерявам да ги убеждавам в противното, всеки е свободен да вярва, в каквото пожелае. И поради убежденията си се оказвам неспособна да ги накарам да разберат и видят нещата от другата страна. И така си оставам свободна в граници, определени от други хора.
Но не за това искам да говоря, а за лишаването от несъзнатата свобода. За това как не съзнавайки, че притежаваш нещо ценно ти го виждаш и оценяваш чак след като вече е отнето от теб. До тази вечер не се бях замисляла за истинската големина на града ни.. на пространството, в което живея и с което е свързано цялото ми ежедневие... цялото ми домоментно съществуване. И под големина нямам предвид каквито и да е цифри и стойности, окачествяващи го като малък, среден или голям град, нито пък броя на населението или възможностите за работа, образование и прочие. А големината на това пространство, на този голям свят, на тази малка вселена около и в която се върти живота ни.
И причината да се замисля и изобщо погледна по този начин бе забрана. Забраниха ми в близките няколко месеца на напускам града. Може да звучи комично, но тази забрана ме накара да си представя малкият ни град, хората в него и на края самите му очертания, заобикалящия ни балкан и не ми хареса. Не ми харесва, колко малко е това пространство, това място, което до преди само 10 години ми се струваше огромно и което беше цялата ми вселена. А сега ми изглежда като тясна, ограничена, нищожна част от света.
Не ми харесва. Вероятно, ако нямах тази забрана вероятно нямаше да мисля за пътуване извън града. Но сега...
Забрани ми нещо, за да ме накараш да го желая. И не е заради самата забрана, а оценяването на нещо след като вече си го загубил...
Жалко, че хората започват да живеят, когато умират... Нужно ли е ти го каже друг, за да живееш сега, истински. Никога не знаеш, колко ти остава. И не, не говоря за това, че може да претърпиш инцидент и всичко да свърши в този кратък миг. Не. Та ние умираме с всеки изминал миг, с всяко вдишване се приближаваме все повече и повече до края. Ако това, че умираш е мотивацията ти за живот, имаш я. Да, ти умираш!
Но оцени живота, а не времето до смъртта!

Ангел

Някой ден искам да татуирам моят ангел на лявата си ръка. Всеки си има ангел. Дори ти, който си атеист или пък смяташ, че цялата работа с религиите е глупост. Да, и ти имаш ангел и той те пази. И е красив, колкото теб самия. Но е в пъти по-силен. И добре, че е така!
Ами да, и аз имам ангел и о, колко е красив! Но не този образ изграден от християнската религия на ангел-пазител, който получаваш с кръщението. О,не! Този е съвсем различен. Той няма никакъв религиозен замисъл, никаква обвързаност с божествени, космически или каквито пожелаеш канони. Единствената прилика е вярата в него. Но вярата не влияе по никакъв начин на самото му съществуване. Тя влияе само на силата му. Колкото повече вярваш в него, толкова по-силен е той. И красивото е, че ти създаваш образа му, ти го правиш силен или слаб, прекрасен или уродлив. Той е този, който те обича повече от всичко. Наистина от всичко и няма сила на земата, която да отслаби любовта му, защото това е същността му. Всичкото, което е той и любовта към теб.
Какво всъщност е този ангел? Това е твоята сила. Вътрешната ти сила, която те кара да не се предаваш. Волята, която те кара да ставаш сутрин, дори, когато всичко върви на зле. Вярата, че ти можеш. И това е най-хубавото, че тази вяра твоя в теб.
Ангелът е най-егоистичното ми сътворение, без което не мога. Той обича само и единствено мен. И от това имам нужда. Вярва, че мога да постигна всичко и нищо не може да ми попречи. Защитава ме от околните, обстоятелствата и ... от мен самата.
Моят ангел е мен самата. Но аз не съм моят ангел. Той е част от мен. Тази част, която ще ме обича независимо от всичко, ще мрази тези, които ме нараняват и обича тези, които ме обичат. Ще ме кара да се чувствам зле, когато правя нещо против себе си и природата ми и ще ме накара да чувствам задоволство от всеки мой успех, дори и най-малък. Той ще е този, който ще се гордее с мен, когато никой друг не вижда това, което съм постигнала. Той ще е този, който ще бъде до мен, когато не е останал друг... този, който ще ме утеши и ще каже, че всичко е наред, когато няма никой наоколо. Той ще е този, защото този, това съм аз самата.
Аз вярвам в моят ангел и го правя силен. Може да звучи смешно и дори налудничаво да си съчиняваш друг образ, който всъщност си самият ти. Но, само този, който не е оставал сам, не знае какво е да имаш нужда от някого, когото и да е, който да вярва безрезервно в теб и да те обича независимо от всичко и всички. И какво, ако този някой е измислен? Нали все пак съществува, нали все пак това си самият ти.
Някой ден ще татуирам лявата си ръка с образа на моя ангел. За сега все още съм в търсене на идеалния лик на вярата в самата себе си.