Отдавна не съм публикувала каквото и да е тук.
От последният ми пост до сега преминах през доста периоди, кои радостни, кои тежки. Имаше много неща, които да напиша, които да кажа и за които все пак си замълчах. Премълчах толкова много, обич, привързаност, болка, отчаяние, загуби. И всичко държах в себе си...
Всъщност дори сега не знам защо пиша и за какво точно искам да пиша.

Напоследък сякаш живея за думите...

Думите.. така ги мразех миналото лято.

Празни, лишени от смисъл обещания за бъдещето и настоящето.

Образи, сътворени от мен, базирани на чуждите слова.

Примирих се с липсата на действие и се осланях на изреченото.

Препрочитах обещания и комплименти, припомнях си несъществуващо минало, сътворено от кухи думи.

И после думите изчезнаха.

Появи се високопарно, но мъдро звучащо бръщолевене за бъдещи действия, така и неосъществени наистина.

А после и това се изпари.

Остана мълчание.

И звучеше толкова добре.

Така бях привикнала към него, че нямах сили за думи.

Тишина, самота и апатия..

Но сега нещата са различни, сега трябва да говоря.

Разделих самотата си с друг и трябва да споделям .

Трудно е.

Не мога, но опитвам.

И боли.

Все още съм слаба за собствени слова.

Слушам чуждите и съм добър слушател.

От някои ушите ми кървят.

Не мога да и споделя защо.

Ще прокърви и езикът ми.

И си мълча и слушам.

Чувам как словата пробиват вътрешностите ми.

Но си мълча.

Защото съм добър слушател, говоря само правилните думи, когато се налага.

Макар и мълчаливо продължавам да живея за думите.

Те могат да ме разрушат.

Но само те сега ме поддържат цяла.

До сега дори не се бях замисляла

Определено има много истина в израза, че не оценяваш нещо до момента, в който го изгубиш.
Така е и със свободата. Колко често се сещаме колко свободни сме всъщност, колко много неща можем да направим, колко много можем да достигнем и на колко места можем да отидем. Докато не ти ограничат тази възможност...
До този "мил" момент не се бях замисляла за привидната свобода, която имам. Привидна, защото е ограничена от контрола на родителите ми и колкото и либерални да се опитват да бъдат те не са мен, не са в моята глава, не усещат нещата по моя начин и не гледат на света през моите очи. Прекалено много хора ще кажат, че са съгласни тази моя свобода да бъде ограничена, защото съм малка и не мога да преценявам ситуацията, не съм достатъчно разумна или пък не разбирам. Не възнамерявам да ги убеждавам в противното, всеки е свободен да вярва, в каквото пожелае. И поради убежденията си се оказвам неспособна да ги накарам да разберат и видят нещата от другата страна. И така си оставам свободна в граници, определени от други хора.
Но не за това искам да говоря, а за лишаването от несъзнатата свобода. За това как не съзнавайки, че притежаваш нещо ценно ти го виждаш и оценяваш чак след като вече е отнето от теб. До тази вечер не се бях замисляла за истинската големина на града ни.. на пространството, в което живея и с което е свързано цялото ми ежедневие... цялото ми домоментно съществуване. И под големина нямам предвид каквито и да е цифри и стойности, окачествяващи го като малък, среден или голям град, нито пък броя на населението или възможностите за работа, образование и прочие. А големината на това пространство, на този голям свят, на тази малка вселена около и в която се върти живота ни.
И причината да се замисля и изобщо погледна по този начин бе забрана. Забраниха ми в близките няколко месеца на напускам града. Може да звучи комично, но тази забрана ме накара да си представя малкият ни град, хората в него и на края самите му очертания, заобикалящия ни балкан и не ми хареса. Не ми харесва, колко малко е това пространство, това място, което до преди само 10 години ми се струваше огромно и което беше цялата ми вселена. А сега ми изглежда като тясна, ограничена, нищожна част от света.
Не ми харесва. Вероятно, ако нямах тази забрана вероятно нямаше да мисля за пътуване извън града. Но сега...
Забрани ми нещо, за да ме накараш да го желая. И не е заради самата забрана, а оценяването на нещо след като вече си го загубил...
Жалко, че хората започват да живеят, когато умират... Нужно ли е ти го каже друг, за да живееш сега, истински. Никога не знаеш, колко ти остава. И не, не говоря за това, че може да претърпиш инцидент и всичко да свърши в този кратък миг. Не. Та ние умираме с всеки изминал миг, с всяко вдишване се приближаваме все повече и повече до края. Ако това, че умираш е мотивацията ти за живот, имаш я. Да, ти умираш!
Но оцени живота, а не времето до смъртта!

Ангел

Някой ден искам да татуирам моят ангел на лявата си ръка. Всеки си има ангел. Дори ти, който си атеист или пък смяташ, че цялата работа с религиите е глупост. Да, и ти имаш ангел и той те пази. И е красив, колкото теб самия. Но е в пъти по-силен. И добре, че е така!
Ами да, и аз имам ангел и о, колко е красив! Но не този образ изграден от християнската религия на ангел-пазител, който получаваш с кръщението. О,не! Този е съвсем различен. Той няма никакъв религиозен замисъл, никаква обвързаност с божествени, космически или каквито пожелаеш канони. Единствената прилика е вярата в него. Но вярата не влияе по никакъв начин на самото му съществуване. Тя влияе само на силата му. Колкото повече вярваш в него, толкова по-силен е той. И красивото е, че ти създаваш образа му, ти го правиш силен или слаб, прекрасен или уродлив. Той е този, който те обича повече от всичко. Наистина от всичко и няма сила на земата, която да отслаби любовта му, защото това е същността му. Всичкото, което е той и любовта към теб.
Какво всъщност е този ангел? Това е твоята сила. Вътрешната ти сила, която те кара да не се предаваш. Волята, която те кара да ставаш сутрин, дори, когато всичко върви на зле. Вярата, че ти можеш. И това е най-хубавото, че тази вяра твоя в теб.
Ангелът е най-егоистичното ми сътворение, без което не мога. Той обича само и единствено мен. И от това имам нужда. Вярва, че мога да постигна всичко и нищо не може да ми попречи. Защитава ме от околните, обстоятелствата и ... от мен самата.
Моят ангел е мен самата. Но аз не съм моят ангел. Той е част от мен. Тази част, която ще ме обича независимо от всичко, ще мрази тези, които ме нараняват и обича тези, които ме обичат. Ще ме кара да се чувствам зле, когато правя нещо против себе си и природата ми и ще ме накара да чувствам задоволство от всеки мой успех, дори и най-малък. Той ще е този, който ще се гордее с мен, когато никой друг не вижда това, което съм постигнала. Той ще е този, който ще бъде до мен, когато не е останал друг... този, който ще ме утеши и ще каже, че всичко е наред, когато няма никой наоколо. Той ще е този, защото този, това съм аз самата.
Аз вярвам в моят ангел и го правя силен. Може да звучи смешно и дори налудничаво да си съчиняваш друг образ, който всъщност си самият ти. Но, само този, който не е оставал сам, не знае какво е да имаш нужда от някого, когото и да е, който да вярва безрезервно в теб и да те обича независимо от всичко и всички. И какво, ако този някой е измислен? Нали все пак съществува, нали все пак това си самият ти.
Някой ден ще татуирам лявата си ръка с образа на моя ангел. За сега все още съм в търсене на идеалния лик на вярата в самата себе си.

The Other

Two souls inside me
Such a war have never been
The one who loves you more than anything around
The other hates you ‘cause you let me down
The one … would do anything to get you back
The other would never do such pathetic act
The other always keeps me save and gets me on my feet
The other would never let my heart again to bleed
The other will never let me hurt myself again like that
The other’s always there to save my back
But why should that who loves ME be “the other”?
Why should be there and another?
And why does the one who loves you win the fight?
How come the other doesn’t have the same right?
It seems that’s something I will never know
Till then inside me always’ll be a war…

Their Reality

Yes, you will cry and feel the pain a week, a month,
a half an year… or even more.
But no one will care, you will moan alone!
So wipe your tears off of your face
and put the mask, put yourself back on place.
Play the role and play that well
that no one but you could tell.
You’ll get used to it, I got.
So well I played I would never thought.
I wipe the tears and put a smile
and it’s all gone for a while.
I’m so believable from the beginning
it currently became my way of living.
And now without my mask I’m not myself
for them when I’m real I’m someone else

Това чувство

Винаги ги има тези моменти, когато всичко е толкова хубаво, въздуха е изпълнен с положителна енергия, всичко ти се струва точно, както трябва... всичко е идеално! И другите усещат твоето вълнение, попиват от хубавите емоции, вдъхват от щастието ти... направо могат да почувстват усмивката ти докато им пишеш поредното развълнувано съобщение. Разказваш колко е мил и прекрасен, колко вълшебно е всичко.. като от приказка и е такъв късмет да бъдеш с него...
И седя пред компютъра и чета за поредното мило нещо, което е казал, поредната мила постъпка... и се радвам за теб. Вълнението е толкова осезаемо, че ми иде да заподскачам от радост за теб... И внезапно сред усмивките и подскоците се прокрадва сълза и хлип. Сред радостта се прокрадва една тежка истина и ме шамаросва с опакото на ръката си. Възможно ли е да изтрае дълго? Не! Аз го знам и ти го знаеш... И това, че щастието ти сега зависи само от този човек е ужасяващо... та това ли е смисълът? Само така ли можем да бъдем щастливи?
Замислих се... работа... хоби... приятели... И тогава застинах... не намерих нищо, нищо, за което да се хвана... Кога си щастлив... истински щастлив? В главата ми изникваха образи само на влюбени хора... мои приятели хванати под ръка със своите ти-си-всичко-за-мен половинки... после в съзнанието ми изплува спомен за лято... съобщения... пътуване... същото вълнение като твоето сега... а след него...
В момента на това осъзнаване усетих циганския шамар... право през лицето... така, че да те заболи и очите ти да засълзят...
А на края... много объркани мисли, горчиви сълзи и упреци.... И блог напълнен с постове за разбито сърце и лъжи... много гняв и тъжни песни...
Защо не мога да избегна плесницата? Защо винаги, когато си щастлив виждам ръката посягаща да ме удари и не мога да я спра? Не мога да спра това усещане, че всичко ще свърши зле... И червения отпечатък на златните и пръстени стои върху бузата ми....

Апел за Хаити

Българският Червеният кръст обявява Апел за спешно набиране на средства за подпомагане на жертвите от разрушителното земетресение в Хаити

Във връзка с изключително тежките последици от разрушителното земетресение в Хаити и във връзка с предварителната информация за около 3 милиона души, нуждаещи се от спешна помощ Българският Червен кръст призовава всички държавни институции, корпоративния и банковия сектор, обществени организации, медии и цялото българско общество към съпричастност и солидарност с пострадалите.
Всеки, който е съпричастен към болката и страданията на стотици хиляди пострадали хора, може да направи дарение в специално откритата банкова сметка на БЧК:

УНИКРЕДИТ БУЛБАНК АД

IBAN: BG 64 UNCR 7630 1078 6609 13

BIC: UNCRBGSF

БЪЛГАРСКИ ЧЕРВЕН КРЪСТ
(За пострадалите от земетресението в Хаити)

Събраните средства ще бъдат предоставени в подкрепа на спешния апел на Международната федерация на Червения кръст и Червения полумесец. Те ще бъдат използвани за осигуряване на подслон, медицински грижи, храна, вода и други най-неотложни нужди от първа необходимост.
Изразявайки солидарност с нуждаещите се от спешна помощ в Хаити, БЧК вече преведе 5000 лв. в тяхна подкрепа, следи ситуацията и при необходимост ще предприеме допълнителни действия.