До сега дори не се бях замисляла

Определено има много истина в израза, че не оценяваш нещо до момента, в който го изгубиш.
Така е и със свободата. Колко често се сещаме колко свободни сме всъщност, колко много неща можем да направим, колко много можем да достигнем и на колко места можем да отидем. Докато не ти ограничат тази възможност...
До този "мил" момент не се бях замисляла за привидната свобода, която имам. Привидна, защото е ограничена от контрола на родителите ми и колкото и либерални да се опитват да бъдат те не са мен, не са в моята глава, не усещат нещата по моя начин и не гледат на света през моите очи. Прекалено много хора ще кажат, че са съгласни тази моя свобода да бъде ограничена, защото съм малка и не мога да преценявам ситуацията, не съм достатъчно разумна или пък не разбирам. Не възнамерявам да ги убеждавам в противното, всеки е свободен да вярва, в каквото пожелае. И поради убежденията си се оказвам неспособна да ги накарам да разберат и видят нещата от другата страна. И така си оставам свободна в граници, определени от други хора.
Но не за това искам да говоря, а за лишаването от несъзнатата свобода. За това как не съзнавайки, че притежаваш нещо ценно ти го виждаш и оценяваш чак след като вече е отнето от теб. До тази вечер не се бях замисляла за истинската големина на града ни.. на пространството, в което живея и с което е свързано цялото ми ежедневие... цялото ми домоментно съществуване. И под големина нямам предвид каквито и да е цифри и стойности, окачествяващи го като малък, среден или голям град, нито пък броя на населението или възможностите за работа, образование и прочие. А големината на това пространство, на този голям свят, на тази малка вселена около и в която се върти живота ни.
И причината да се замисля и изобщо погледна по този начин бе забрана. Забраниха ми в близките няколко месеца на напускам града. Може да звучи комично, но тази забрана ме накара да си представя малкият ни град, хората в него и на края самите му очертания, заобикалящия ни балкан и не ми хареса. Не ми харесва, колко малко е това пространство, това място, което до преди само 10 години ми се струваше огромно и което беше цялата ми вселена. А сега ми изглежда като тясна, ограничена, нищожна част от света.
Не ми харесва. Вероятно, ако нямах тази забрана вероятно нямаше да мисля за пътуване извън града. Но сега...
Забрани ми нещо, за да ме накараш да го желая. И не е заради самата забрана, а оценяването на нещо след като вече си го загубил...
Жалко, че хората започват да живеят, когато умират... Нужно ли е ти го каже друг, за да живееш сега, истински. Никога не знаеш, колко ти остава. И не, не говоря за това, че може да претърпиш инцидент и всичко да свърши в този кратък миг. Не. Та ние умираме с всеки изминал миг, с всяко вдишване се приближаваме все повече и повече до края. Ако това, че умираш е мотивацията ти за живот, имаш я. Да, ти умираш!
Но оцени живота, а не времето до смъртта!